Срещите и любовта днес

Вече не се обвързваме. Не виждаме смисъл в това. Хората винаги са казвали, че има толкова много риба в морето, но никога преди тeзи риби не сa се намирали в сайтовете за ходене по срещи. Можем да си поръчаме човешко същество по същия начин, по който можем да си поръчаме суши. Смятаме, че интимността се състои от перфектно изпълнен низ от емотикони. Казваме, че романтиката е мъртва, защото може би наистина е, но може просто да трябва да го преосмислим. Може би романтиката в нашата съвременна епоха е в оставянето на телефона за достатъчно дълго, за да погледаме в очите на другия по време на вечеря. Може би се крие в изтриването на приложението за срещи след невероятна първа среща с някого. Може би романтика все още има, ние просто не знаем как изглежда тя сега.

Когато избираме - ако решим да се отдадем, ние все оглеждаме с едното си око за други опции. Нашите възможности ни убиват. Мислим, че да имаш избор означава нещо. Мислим, че възможностите са добри. Мислим, че колкото повече шансове имаме, толкова по-добре. Но истината е, че това ни убива. Никога не успяваме действително да се чувстваме удовлетворени, дори не разбираме как изглежда удовлетворението. Ние сме с единия крак навън, защото извън тази врата крещим: "Още, още, още". Копнеем за нещо, за което все още искаме да вярваме, че съществува. И все пак, ние търсим следващата тръпката, следващото сътресение на възбуда, следващото незабавно удовлетворение.

Как да успокоим себе си и да отвлечем вниманието от себе си, ако дори не можем да се изправим пред демоните вътре в нас, как можем да се придържаме към нещо, да обичаме някого, дори когато не е лесно да обичаме? Опитваме. Тръгваме си. Виждаме свят, пълен с ограничения по начин, по който поколенията преди нас не са виждали. Отворете Instagram и ще видите живота на другите, живота, който можехте да имате. Вижте местата, до които не сте пътували, живота който не сте живели, и хората с които не сте се запознавали. Чудим се защо сме недоволни. Чудим се защо нищо не остава за по-дълго и всичко се усеща малко безнадеждно. Защото нямаме никаква представа как да оценим живота си такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто не е.

И дори и ако ние го намерим. Да кажем, че сме открили човека, когото обичаме, който ни обича. Ангажимент. Интимност. Обичам те. След това започваме да живеем за другите.

Казваме на хората във Facebook, че смеобвързани. Качваме нашите снимки в Instagram. Ние ставаме "ние. Правим връзката си да изглежда лъскава и перфектна, защото това, което сме избрали да споделим, прилича на филм. Ние не споделяме битките в 3 часа сутринта, зачервените очи, мокрите от сълзи чаршафи.

След това виждаме тези други щастливи, лъскави двойки и сравняваме.Ние сме поколение на емотикони. Поколението на избора, и на сравненията. Достатъчно добро. Най-доброто. Никога досега не сме имали такова невероятно изобилие от маркери за това, което изглежда, като да живееш супер живот. Тръгваме натам и скоро се озоваваме в отчаяние. Ние никога няма да бъдем достатъчно добри, защото това, което се опитваме да измерим, просто не съществува. Тези животи не съществуват. Тези връзки не съществуват. И все пак, ние не можем да го повярваме. Виждаме го със собствените си очи. И го искаме. И ще направим себе си нещастни, докато не го получим. Затова късаме. Късаме, защото не сме достатъчно добри, животът ни не е достатъчно добър, връзката ни не е достатъчно добра. И цикълът започва отначало. Емотикони. Добро утро във Вайбър. Интимност. Двойка си прави селфи. Лъскава, щастлива двойка.Сравняваме. Сравняваме. Сравняваме. Нещо не е наред, но и аз не знам какво. Това не е работа. Имам нужда от нещо повече. И пак късаме. Още една любов е загубена. Друго гробище за лъскави, щастливи двойки, които са си правили селфи някога.

И така към следващата връзка.

Ние осъзнаваме, че това, което искаме, е лъжа. Искаме телефонни разговори. Искаме да видим едно лице, което да обичаме. Искаме да забавим. Искаме простота. Искаме един живот, който не се нуждае от валидирането на увлечения, селфита, коментари, лайкове. Може и да не го знаем още, но се стремим натам. Искаме връзка, но истинска. Желаем любов, която да усетим, а не със срок на годност. Мечтата ни е да се върнем у дома с любимия. Искаме той да се установи в главите ни до края на живота ни и да знаем, че сме живели добре, че сме живели от живота си. Това е, което искаме, дори и да не го знаем.

И все пак, това не е начинът, по който този момент съществува в настоящето. Не така обичаме сега.